съдружество

Паскалов Л.С. Таврийски истории

ksd — Tue, 29 Aug 2017 08:06:30 GMT

С полным текстом книги Паскалова Л.С. "Таврийски истории" можно познакомиться тут.

Болгарское гражданство: с чего начать, имея корни?

ksd — Tue, 02 May 2017 16:14:09 GMT

Всем, кто интересуется вопросом, предлагаем форум на эту тему, где можно получить ответ и рекомендации на тему получения болгарского гражданства болгарами других стран.

Приморско-болгарская общественность отметила 150-летие со дня освобождения Болгарии

ksd — Mon, 01 May 2017 18:27:32 GMT

Приморско-болгарская общественность отметила 150-летие со дня освобождения Болгарии

Приморско-болгарская общественность отметила 150-летие со дня освобождения Болгарии от османского ига. Приморский региональный украинско-болгарский лицей на протяжении 20-ти лет является центром болгарской культуры не только в Запорожской области, но и всей Таврии. Поэтому подобные праздники принято отмечать именно здесь. В этом году почетными гостями лицея стали председатель районного болгарского культурно-просветительского общества «Содружество» Степан Намлиев, мэр Приморска Елена Божкова и председатель приморского болгарского общества «Собор» Светлана Гогунская. Вдали от Родины свой национальный праздник вместе со всеми отмечала и учитель болгарского языка Росица Николова. Она помогла лицеистам в подготовке праздничной программы и подборе исторической информации о болгарском народе. Уже стало доброй традицией именно в этот день отмечать лучших знатоков болгарского языка среди лицеистов. В знак благодарности за проявленный интерес к этой культуре и призовые места в районных и областных олимпиадах, победители получили от болгарских обществ грамоты и памятные подарки.

Леонид Паскалов. Таврийски истории. Приморск, 2016

ksd — Sat, 29 Apr 2017 17:45:59 GMT

ОТ ПРЕДГОВОРА КЪМ КНИГАТА „ТАВРИЙСКИ ИСТОРИИ”:

ЗА ТАВРИЯ И ЗА ЕДИН БЪЛГАРИН ОТ ТАВРИЯ

... Никога не съм предполагала,че ще имам честта и удоволствието да прочета такива потресаващи истории, излезли изпод перото на Леонид Паскалов и запечатали вълнуващата история на българите от Таврия. Те са писани през един немалък период от време и доста неща са се изменили. Нали обаче има и следващи поколения!.. Главно за тях и заради тях Леонид Савелиевич е положил този невероятен труд. Без памет за миналото един народ няма и бъдеще! Надявам се всички, в чиито ръце попадне тази книжка, да отворят ума и сърцето си, душата си, за да разберат какви трудолюбиви и издържливи, умни и талантливи, какви героични българи е имало в Приазовието, в Крим и къде ли не, които далеко от свидните родни земи не са посрамили името българско. Аз четох и плаках понякога, но се и радвах, защото добавих в живота си още една свидна частичка от българския пъзел. Искрено вярвам, че няма да остана сама в тези чувства!

Росица Николова

ЗА ВРЕМЕТО, ИСТОРИЧЕСКАТА ПАМЕТ И ЗА ТРЪНЛИВИЯ

ПЪТ НА ТАВРИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

...По време на третата руско-турска война 1806-1812 г. около 24 хиляди души от североизточните български земи се преселили в Бесарабия, управлявана тогава от молдовска администрация начело с руския генерал Михаил Кутузов.Тези земи се нуждаели от стопанско усвояване. Кутузов участвал в извършването на преселването и обещавал на бежанците българска администрация и редица икономически привилегии. А в четвъртата поредна война между Русия и Турция през 1829-1830 г. всъщност България се освобождава. Но с намесата на някои европейски държави, наричани в миналото “Велики сили”, и според техните интереси се подписва Одринският мир на 5 септември 1830 година. В тоя мирен договор чл.11 гласи: „Дава се право на българите, участвали във войната, да се изселят извън пределите на Турция в срок от 18 месеца...”

И започва поредното голямото преселение в Бесарабия От онези времена се е запазила една народна песен. (Записала я от свещеника Павел Атанасов от село Паскалево, Добричко, българската фолклористка Елена Огнянова).

...Сега на чужда земя,

далечна – непозната,

без дом, без род отиваме,

свободни да живееме

и майката България

с сърцето ще носиме;

за нея ще живееме,

от жал за нея ще умрем.

В резултат на преселването общият брой на колонистите е към 60 хиляди души. Но едвам те в новите руски земи си изградили къщи и издигнали църкви, западната част на Бесарабия, според резултатите на Кримската война 1853-1856 г. и Парижкия мирен договор от 18/30 март 1856 г., преминала към Молдовското княжество. При новата власт българите били лишени от правата и привилегиите, дадени им от руското правителство – освобождаване от воинска повинност и данъци. А опитванията на властта да румънизира преселниците извикали масови протести и кръвопролития. Това, а също и недостигът на земя в пренаселената Бесарабия, станало причина през 1861-1862 година значителна част от тях да се преселят в Таврия, на земите на някогашната GREAT BULGARIA (Велика Булгария), както я наричали през VII век византийците. Синът на владетеля на Велика България хан Кубрат - хан Аспарух, чийто държава се простирала от Балканите до Днепър, в началото на VII-и век загинал в битка с хазарите. Според редица украински и български учени той е погребан, където е разположен днешният град Запорожие, и затова е твърде значимо място за таврийските българи.

Пътят на първите преселници от Бесарабия бил труден. След време таврийският писател Мишо Хаджийски в книгата си «Българи в Таврия, 1944» ще разкаже как българите поели пътя към далечното Приазовие. Тайни руски агенти упътвали бежанците през молдовската граница, които по глухите друмища тръгнали към приграничната Камчия. Когато я преминали, там ги чакали казаците. «Отпреде казашките конници посочвали им пътя и закриляли ги от разбойници. – разказва Хаджийски. - Тревата била толкова голяма, че скривала кервана, разтеглил се на километри. На Гергьовден стигнали Днепър, разположили се на бивак и решили заедно с другите села да направят в чест на празника общ курбан… В същия ден от Екатеринослав пристигнал конник - казак с царски указ за бежанците. Цар Александър им давал големи привилегии. Освобождавал ги за десет години от данък и за двадесет и пет години от войниклък. Царят им определял земя за заселване – брега на Азовското море, между ногайския аул Бердянка на река Берда и на Запад до селището Кизияр, където е сегашният Мелитопол. От казната белият цар подарявал на всеки българин по 15 златни рубли и пет пуда (80 кг.) жито за семе. И най-главното – на всяко венчило се дава по 50 десетини (500 декара) земя. Три дни по случай царския указ бежанците яли и пили. И за да получат повече земя се досетили да изпоженят младежта». Хаджийски споменава разказа на дядо Иван Калесник от Инзовка, който през 30-те години още бил жив и помнил преселването. «Венчали ден и нощ без почивка, докато свещениците не прегракнали да пеят «Венчаются раба Божия». Венчавали и тринайсетгодишни хлапета за вдовици…»

Когато стигнали до селището Кизияр, «всеки получил парите и житото, а казаците се върнали назад. На другия ден отслужили молебен в кизиярската църква и минали реката. Тук била същата степ, където виреел висок буренак. Държавният друм до Бердянка едвам се познавал по отъпканата трева. До морето, където сега е Ботево, бежанците спрели и стояли цял месец, докато избрани от всяко село хора определят мястото за заселване». И през 1861 -1862 г. в Северното Приазовие възникнаха 29 български колонии, а също и няколко села, населени с гагаузи, албанци, молдовци и потомци на запорожките казаци. Хаджийски ни разказва, как усвоявали дивите вълчи степи. «За да се изчисти степта, подпалили тревата, както правили преди в Бесарабия. Опожарили цялата степ и с това унищожили много вълци и змии. И нощем при воя на вълците бежанците разпознавали къде са се настанили селата. Първите руски зими били жестоки, а бежанците ги посрещали в колибите, опушени с тръстика, с котлон посредата. Край огнището старите разказвали за незабравимия роден край, родния Балкан, където върлували юнаци-хайдути. Свирел кавалът, а тъжен момински глас отпявал му. Бежанците проклинали съдбата си:

Да се провалят болградци…

че тий ми света пръсная,

света ми Българията,

майка с деца разделия,

в Таврия ни пратия…

Сичките кълнат, проклинат,

най-много кълнат Еманди:

да се провалиш, Еманди,

душата ти място да няма,

ни в рая, нито в джендема,

майка от деца отдели,

братя със сестри раздели.”

Така се започнала историята на българите в Таврия. В продължение почти на двеста години новите им поколения живеят сред украинци, руснаци, немци и други народи, с които до известна степен са се сродили, но са запазили езика и културата си и най-важно, привързаността си към Майка-България.

Историите на моите герои, публикувани на страниците на вестника за българите в Украйна – „Роден край“, показват националното им самосъзнание, живота им от робското турското време до началото на ХХI век. Мнозина от разказвачите вече ги няма, но при всяко ново прочитане на повествованията им, те оживяват в нас и ние пътуваме с тях из времето и пространството…

От пармак на пармак се върти колелото на времето, сменяйки старото със сегашното и прокарвайки път към бъдещето, където всичко пак ще се повтори на ново ниво. И така ще продължи безкрайната пътека-нишка, за която ние се държим и която наричаме «история».

Надявам се, че тази книга-изповед на таврийските българи, които са едно малко клонче от многовековното разклонено дърво на българския народ, макар в някаква си степен ще послужи за запазването на историческата ни памет и националното ни оцеляване.

Леонид Ласкалов

АТАНАС ВЪРБАНСКИ БЛАГОСЛОВИЛ

ПОЯВЯВАНЕТО Й НА СВЕТА

Искам да започна разказа си за Елена Матева от село Преслав, Приморско, за трудната й съдба, за баща й Петър Матев, който бил репресиран и разстрелян през 1936 г., от спомена за Атанас Върбански - техен роднина, известен като един от първите събиратели на български фолклор в Таврия. На него, освен родителите, дължи Елена Матева раждането си:

- Майка ми е втора жена на баща ми. Първата му жена е била Фетка (Елизавета) - дъщеря на Атанас Върбански. Тя била храненичка - взели я да я гледат, тъй като нямали свои деца. Но тя рано умряла и оставила две сирачета: Толю на пет и Мишо на три години. И тъстът на тати, Танас Върбански, рекъл му:“ Жени се!” И той се оженил за майка ми, а мама също е била от Върбанята - племенница на Върбански.

По време на Гражданската война, когато навлязоха белогвардейците в Преслав, Върбански се криел от тях в дерето, в камъша, тъй като вероятно бил комунист. Простудил се и наскоро умрял. Така че къщата му остана на баща ми. В тази къща аз се родих и израснах.

А баща ми е от Бановка. Когато бил още малък, на 14 години, взели го в магазина да се учи да търгува. И така той остана да работи продавач, докато не бе репресиран.

Атанас Върбански със съпругата си Стефания (снимка от книгата на Николай Державин

“Болгарские колонии в России”, София, 1914 г.,)

Баба Елена извади от кутийката си сгъната на четири хартия:

- Ето решението, че е реабилитиран, - каза тя (цитирам го в превод на български – бел. на авт.). “Петър Степанович Матев, роден през 1892 г. в с. Бановка, Бердянски район, Днепропетровска област, днес Приморски район Запорожка област, живял в село Преслав, член на колхоза “Коминтерн”, бил арестуван на 27. 02. 1936 г. от Коларовския НКВД в подозрение за причастност към контрареволюционна дейност и по постановление на УНКВД на УССР на Днепропетровската област от 14.10.1938 г. е Петър Матев осъден на разстрел, който е приведен в изпълнение на 09.11.1938 г. в Днепропетровск. По решението на военния трибунал на Одеския военен окръг от 07.05.1967 г. П. С. Матев е реабилитиран заради отсъствие на състав на престъплението. За съжаление, мястото на погребението му не е възможно да се установи”.

- Помните ли каква беше причината за ареста и как стана това?

- Никаква причина нямаше. Нощем в два часа почукаха на прозореца. Мама тъкмо месеше тестото, готвеше се хляб да пече.

- Кто там? - попита на руски тя.

- Ано, Петър дома ли е? - обади се съседът ни.

- Дома.

- Кажи му да дойде на събрание в бригадата.

- Слушай, Петьо, - обърна се тя към татко, на какво събрание те викат в два часа нощем? - и продължи да меси хляба.

А тате мълчи и не става.

След време пак в стъклото: чук-чук.

-Кто там? - обади се мама.

- Защо не отваряш? - вика съседът.

- Как да отварям? Защо?

- Отваряй! - и блъсна вратата.

Тя отвори. И веднага влязоха хора във военна униформа на НКВД. А мама даже тогава, в онова време, не помисли, че могат да вземат мъжа й, тъй като е бил от бедняците. А първо помислила за себе си, защото е била кулачка, от разкулачено семейство. Върбанята всичките били разкулачени.

Матев Петр Степанович здесь живет? попитаха те – Вставайте! Вы арестованы!

Татко ми стана, а ние, децата, всичките лежим изплашени. Почнаха да търсят. Вдигнаха ни, преобърнаха постелята, книгите пръснаха из стаята. Толю вече учеше в Педагогическия техникум. Намериха само много облигации и ги взеха всичките.

Крясък, писък, плач... Аз само успях да мушна на баща ми молив и хартийка, за да ни пише от затвора писмо. А мама ни облича:

-Хайде да излезем да изпратим баща ни. А на татко вика:

-Петьо, защо обличаш тези стари дрехи? Облечи се във всичко ново. - А навън беше студено - февруари месец. - Вземи костюма, палтото, обувките.

Мама събра продукти за татко и ние през нощта отидохме в клуба, където събираха арестуваните. Там беше препълнено с хора. Взеха му връзките от обувките, тъсмата и ги дадоха на мама заедно с молива и хартията. Изведоха баща ми заедно с другите, за да ги натоварят в “Черния гарван”, а ние стояхме отстрани и с нищо не можехме да му помогнем.

През тази нощ в Преслав бяха арестувани над 80 души, в това число и директорет на училището със съпругата му, като оставиха двете им малки деца сами вкъщи. Един мъж, който беше взет с татко, след време го освободиха. И ние с мама нощем, да не ни види никой, отидохме при него да разпитаме, какво знае за баща ни. А той ни вика:

- Не знам как ме пуснаха, но страх ме е да попадна пак там.

А мама го успокои, че никой не ни е видял.

- Едва ли ще остане жив – каза той. - Когато се върна от разпита, го попитах,: “Как си, Петре?” «Мълчи и не питай» - отговори той. А когато му премина малко, разказа, че следователят извикал един непознат човек и го попитал:

- Знаеш ли този човек?

- Не го знам - отговорил му Матев.

- Как не ме познаваш? Нали ние с теб се срещахме и ти ми каза, че съветската власт е лоша и че ти си против нея? - възразил непознатият. И след това взели да го карат да подпише признанието си. Биели го, затискали пръстите му във вратата, затваряли го в неголяма циментирана камера, където водата капела на главата му… И тате казал: «Разбрах, че няма да има спасение и подписах»

- А какво стана с вас?

- Започнаха се преследвания. Толю го изключиха от техникума, а Мишо от училището. Всички се пръснахме. Сестра ми - от първия баща, я взе леля й в Лозоватка, а пък аз - учих тогава в 1 клас, останах с майка си. Къщата ни взеха и отидохме на квартира. По време на войната, когато дойдоха немците, ни върнаха къщата. След малко, когато отново дойдоха нашите, пак ни изгониха и изпратиха в Запорожие на възстановителни работи. Градът беше разрушен, особено заводите. Настаниха ни в барака, която през зимата не се отопляваше. Тогава аз бях на 16 години. И мама каза: “Няма да ни бъде. Колко можем да се мотаем, да ни гонят? Хайде да отидем в Грузия.“ А ние имахме там роднини, също разкулачени. Седнахме във влака и пристигнахме в град Чаква. Устроихме се на работа в опаковъчния завод. Селяните събираха лимони, портокали, мандарини, а ние ги пакетирахме и товарехме във вагони, които се изпращаха на север. Преди нас там работи вуйчо Иван Върбанский, който също е бил разкулачен. Той избягал в Грузия от Вологда, но някой си го предал и те пак го арестували и го изпратили в Магадан - това било още преди войната. Той по чудо остана жив. И когато се върнахме в Приморск, ние три дни и три нощи го слушахме какво е преживял, как добивал там злато в мините под земята. Той каза на мама:

- Ано, ти не чакай Петър да се върне (ние тогава не знаехме, че той още през 1938 г. е бил разстрелян, а все се надявахме, че е жив). Лежиш в килията, а от двете страни до тебе умрели, а ти сред тях - жив. И всяка нощ извикват някой и го убиват.

Но вуйчо бил много хитър човек и не знам как, но му се удаде да оцелее. Той там и в снега можеше да спи. А когато си дойде от Магадан, беше под наблюдение. Изгори ли някъде нещо, викат го в милицията. Той даже казваше по едно време: “Защо се върнах? По-добре да съм останал там!”.

- А защо вие се върнахте от Грузия?

- Мама дъщерята си остави тук и все я теглеше към родината. Тя все викаше: “Искам да умра там.”

Дойдохме си през 1958 година. Отначало се настанихме при сестра ми Валя, в Лозоватка, а после, когато се устроих в хранителния комбинат в Ногайск, дадоха ми квартира. Сега живея с внучката си Лилия и правнука Денис. На тях ще оставя апартамента си.

Баба Елена скри хартията с решението за реабилитацията на баща й и отвори семейния албум със снимките на баща й, Петър Степанович Матев, майка й, Анна Павловна Върбанска-Матева, своите снимки, когато е била млада и красива и е живеела в Грузия, снимките на децата, внуците и правнука си Денис.

Въпреки всичките несгоди, в семейството на Матеви се е съхранил българският език и българската култура, в служба на която е посветил живота си прадядо им Атанас Върбански, народният учител от с. Преслав.

28.10.2000

КНИГА ЗА РЕПРЕСИИТЕ НА ТАВРИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

ksd — Sat, 29 Apr 2017 11:07:08 GMT

КНИГА ЗА РЕПРЕСИИТЕ НА ТАВРИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

На български език излезе от печат книгата на Василий Митков „Голготата на българите в Таврия: анатомия на репресиите (1920-те – 1940-те години)”. София: 7 ЛЪЧА, 1916. 270 с.. Авторът е бесарабски българин, роден в село Ореховка (Пандаклия), Болградско, Украйна. След военната служба остава да живее сред таврийските българи. Като доктор на техническите науки през периода 1970–1990 г. е заемал различни длъжности в производството и научно-изследователския институт. От края на 80-те години на ХХ век всеотдайно участва в българското възраждане. Васил Митков е дългогодишен председател на Запорожкото областно дружество на българската култура. Автор е на книгите „Българите на Запорожка земя: страници от историята и културата“ (2007), „Традиционна кухня на българите от Южна Украйна“ (2011), „Българите в Таврия: 150 години в история“ (2012) .

Новата книга на В. Митков представя серия от очерци, разказващи за репресиите, насочени срещу българското население в Таврия през периода 1920–1940 гг. Към основната част на книгата са приложени документи и спомени на свидетелите на събътията от онези години.

Събор на българите в Таврия

ksd — Sat, 29 Apr 2017 10:53:20 GMT

Събор на българите в Таврия – съединението прави силата! Собор болгар в Таврии – соединение делает силу!

В прошлую субботу в приморском селе Преслав состоялся региональный Собор болгар Таврии, посвященный 151-й годовщине, как болгары ступили на Таврийскую землю. Следует подчеркнуть, что этому событию в июне 2013 года предшествовала поездка 150 представителей нашей болгарской общины на свою историческую родину – Болгарию. Интересен тот факт, что спустя 150 лет наши земляки при организационной и финансовой поддержке народного депутата Украины Артёма Пшонки ступили на землю своих предков, поклонились древним святыням, сделали первые шаги на пути установления торгово-экономических связей между Республикой Болгария и Запорожским регионом. Визиту в Болгарию посвящен фильм “Ще се върнем” (“Ещё вернемся”), который перед началом собора демонстрировался в преславском Доме культуры. Кстати, практически все желающие могли получить дискетный вариант фильма – отчета о поездке в Болгарию…

Хлеб и мед

Затянувшееся с утра облаками небо пробили еще теплые осенние солнечные лучи. И люди в ярких национальных костюмах, кажется, преобразились: на лицах за-цвели улыбки, более эмоцио-нальными стали приветствия старых знакомых из разных уголков нашего региона. Некоторые даже пританцовывали. И как было не пританцовывать, когда так задорно и виртуозно играли трояновские музыканты (Бердянский район) под руководством Владимира Чердаклиева (на снимке в центре). Жаль, что не все были в национальных костюмах...

тем временем гости прибывали и прибывали, обустраивали павильоны для выставок продукции национальной кухни, поделок народных умельцев, образцов декоративно-прикладного искусства, а рядом вовсю кипела ярмарка. Бойко торговали в нескольких точках шашлыками, напитками, выпечкой, сельскохозяйственной продукцией по довольно приемлемым ценам…

Организаторы собора, видно, ожидали кого-то из приглашенных гостей, ибо объявленное открытие затянулось почти на полчаса. И вот наступил долгожданный час – начался парад фольклорных коллективов, представителей болгарских сел Таврии. Первыми, на правах гостеприимных хозяев, прошли преславцы. За ними – представители Запорожского болгарского общества “Роднина”, танцевальный и фольклорный коллективы из Богдановки (на снимке внизу справа) и Ботиево (Приазовский район), посланцы болгарских громад сел Трояны и Андровка (Бердянский район) (на снимке внизу слева). Настоящим украшением праздника стали представители Приморского районного болгарского культурно-просветительного общества “Съдружество”, фольклорные коллективы села Гюновка, Приморского регионального украинско-болгарского многопрофильного лицея и, безусловно, прославленного коллектива из Лозоватки, основанного в далеком 1937 году, который в своё время представлял болгар Таврии и демонстрировал своё мастерство и народные таланты в Киеве, Москве и на ВДНХ СССР…

Звучат Гимны Украины и Республики Болгария. Собравшихся на Собор приветствует на болгарском языке председатель Запорожского городского болгарского общества “Роднина” Иван Григорьев. Тепло встреченный присутствующими, помощник народного депутата Украины Артема Пшонки Александр Вербицкий (на снимке вверху слева) передает приветствие и пожелание Артема Викторовича болгарам Таврии добра, мира, благополучия и процветания. А еще Александр Александрович пообещал, что на следующем Соборе будет приветствовать участников и гостей праздника на болгарском языке. Своё одобрение и поддержку стадион выразил аплодисментами. Как и призыв главы Приморской районной государственной администрации Александра Онишко возродить в болгарских селах выращивание овощей и в первую очередь такого популярного овоща, как болгарский перец. Александр Викторович пожелал всем присутствующим успехов и оптимизма, благополучия и крепкого здоровья, уверенности в завтрашнем дне.

Дружить семьями, селами, громадами призвал болгар Таврии Преславский сель-ский голова Владимир Боярко, который сделал всё от него зависящее, чтобы празд-ник состоялся на высоком уровне. Главный редактор газеты “Обозрение плюс”, депутат Одесского облсовета Мария Попова зачитала приветствие участникам Собора народного депутата Украины, Президента Ассоциации болгар Украины Антона Киссе. Эмоционально прозвучало приветствие заместителя начальника департамента культуры, туризма, национальностей и религии Запорожской облгосадминистрации Екатерины Малаховой. Наверное, никто не остался равнодушен и к теплым словам поздравления и пожелания всего наилучшего во имя дружбы и мира, присланного из Народного Собрания Республики Болгария. Надо было видеть, каким красочным, ярким, неповторимым и увлекательным был “Хоровод дружбы” с участием фольклорных коллективов и гостей собора. А каким вкусным был хлебный каравай с медом! Словами не передать! Автору этих строк выпала честь вкушать болгарские национальные блюда. Самую вкусную курбань (по особому рецепту приготовленная баранина) предлагали гостям преславцы – 50- литровую кастрюлю размели вмиг! Тыквенником и милиной, пальчики оближешь, угощали кулинарные кудесники из Степановки-2, а млином – из Ботиево (Приазовский район). Возможно, и у других участников парада национальной кухни были и более изысканные кушанья. Не пробовали…

Время незаметно пролетело. Был проведен обещанный круглый стол под председательством доктора юридических наук, профессора Сергея Петкова, где участники были противоположны в своих взглядах на ту или иную проблему. Одному из приглашенных (авторитетному и уважаемому в Приморском регионе высококлассному специалисту по вопросам национальных, культурных, исторических, языковых и духовных ценностей болгарского народа) категорически отказали в выступлении. Кстати, и решение Собора болгар Таврии “Роднина” вызвало неоднозначную реакцию представителей болгарской общины, проживающей в Таврии…

Одобрительными аплодисментами приветствовали решение комиссии присудить первое место за организацию и проведение Собора Преславскому сельсовету (пылесос), а второе – Ботиевскому сельсовету (соковыжималка). Не могу не сказать, многие, с кем приходилось общаться на Соборе, подчеркивали, что народный депутат Верховной Рады Украины Артем Пшонка действительно большое внимание уделяет решению проблем болгарской общины Запорожского края. Это благодаря Артему Викторовичу в болгарские села Лозоватка, Вячеславка, Коларовка, Инзовка, Гирсовка пришел природный газ. И нынче продолжаются работы по газификации сел Северного Приазовья. Дескать, вот и празд-ник помог провести...

…И ложка дёгтю

Первоначально, когда готовился материал из Собора, автор не намеревался высказывать критические замечания в адрес организаторов. Праздник ведь все-таки состоялся. Хорошее впечатление осталось от выступления группы “ТИК”. Люди повеселились, отдохнули, имели возможность пообщаться напрямую и с помощником народного депутата, и с главой райгосадминистрации, и с другими гостями праздника. Но…был звонок (автор свыше четверти века писал о тружениках Приморского района): а почему это нас организаторы Собора за людей не считают? Объявили, что будет дискотека для молодежи, а её не было. Дескать, люди ждали- ждали, помянули их незлым тихим словом и … разошлись по домам. В Преславском сельском совете подтвердили, что дискотека для молодежи действительно не состоялась. Никто перед людьми не извинился.

…И ложка дёгтю

А люди у нас мудрые, все понимают. Дискотека – это мелочь, можно без неё и обойтись. Только обидно и неприятно. Зачем, спрашивается, организаторам было обещать?

авда, фейерверк был. Думаю, что люди правы, что это за Собор, когда на нем не присутствовал даже всеми уважаемый председатель Запорожского областного общества болгарской культуры Василий Митков. Мы уже не говорим о проанонсированных ВИП-гостях праздника. Людям пообещали, что к ним приедет четыре народных депутата Украины, первые руководители области, семь высокопоставленных чиновников из Болгарии. В том числе министр иностранных дел Республики Болгария, Полномочный Посол, Консул и другие. Не увидели участники Собора и обещанных видеопоздравлений из Болгарии, США, России…

Автор этих строк несколько раз пытался узнать у председателя Запорожского городского болгарского общества “Роднина” Ивана Григорьева, кто из заявленных гостей приедет на торжество, но он отвечал однозначно – не знаю! Чтобы настырный журналист его оставил наконец в покое, уважаемый Иван Иванович сделал перевод заглавия репортажа с болгарского языка на русский.

ок (автор свыше четверти века писал о тружениках Приморского района): а почему это нас организаторы Собора за людей не считают? Объявили, что будет дискотека для молодежи, а её не было. Дескать, люди ждали- ждали, помянули их незлым тихим словом и … разошлись по домам. В Преславском сельском совете подтвердили, что дискотека для молодежи действительно не состоялась. Никто перед людьми не извинился.

Правда, фейерверк был. Думаю, что люди правы, что это за Собор, когда на нем не присутствовал даже всеми уважаемый председатель Запорожского областного общества болгарской культуры Василий Митков. Мы уже не говорим о проанонсированных ВИП-гостях праздника. Людям пообещали, что к ним приедет четыре народных депутата Украины, первые руководители области, семь высокопоставленных чиновников из Болгарии. В том числе министр иностранных дел Республики Болгария, Полномочный Посол, Консул и другие. Не увидели участники Собора и обещанных видеопоздравлений из Болгарии, США, России…

И на том спасибо!

Виктор СЕМЕНОВСКИЙ Південна зоря. 17.04.2017