Д-р Владимир Калоянов е роден на 22 септември 1954 г. в село Лозоватка, Запорожка област, Украйна. Завършил е Литературния институт "Максим Горки" в Москва през 1981 г. Работил е като литературовед в отдел "Българоведение" при Академията на науките на Молдова в гр. Кишинев. Там през 1991 г. издава първата си стихосбирка "Капки от корена". През 1994 г. в София издава стихосбирката за деца "Звънлив капчук" и книгата "Българска литература" в съавторство с проф. Симеон Янев. Три години по-късно авторът публикува още една книга - "Слънчевото училище", издадена в Киев и преведена от украински на български език. През 1997 г. защитава дисертация на тема "Българската просвета в Украйна през 20-те и 30-те години на ХХ век" в Института по история на БАН. Владимир Калоянов е член на Съюза на българските писатели. Години наред той събира български народни песни от Таврия и пише трудове, посветени на проблемите на просветното дело на таврийските българи в Украйна. - Д-р Калоянов, за българите в Бесарабия е писано много. Но малцина знаят за т.нар. таврически българи. Как всъщност се формира българската общност в Запорожието?
- Наистина, традиционно нашата група от голямата бесарабска диаспора се нарича таврийски българи. Защото този район е част от някогашната Таврическа губерния на Руската империя, към която се е отнасял и Крим.Тя започва да се образува към средата на ХVIII век, когато източната част на Северното Черноморие заедно с Крим стават руска територия.
Същевременно българското население от Черноморието се възползва от морските десанти на руските военни ескадри срещу турските укрепления по нашия бряг през първите руско-турски войни, като на групи се преселва в новоприсъединените към Русия райони на Северното Черноморие. За отбелязване е, че и значително по-рано, преди войните между двете империи, отделни групи християнско население - българи и гърци, се озовават в Южна Русия, превозени от "чайките" (големи лодки - б.р.) на украинските казаци, които извършват морски набези срещу турските укрепления по нашето Черноморие.
По-късно, след Кримската война, когато Русия губи южната част от Бесарабия в полза на тогавашното княжество Молдова, много бесарабски българи се преселват в Таврия, защото не желаят да станат поданици на Молдова, респективно на обединена Румъния след 1859 г.
- Каква е съдбата на таврическите българи след Октомврийската революция?
- Направо трагична! Първо, този район е коридор за всички враждуващи сили в Гражданската война бело- и червеногвардейци, както и украински националистически формирования, които се борят за независимост от Русия. Тук са минали армиите на царските генерали Колчак, Деникин, барон Врангел, на бащицата Махно... И всеки от тях провежда мобилизации, реквизиции, извършва разследвания и издава присъди. Малкото затишие след Гражданската война, завършила през 1920 г. с разгрома на армиите на барон Врангел, е последвано от сталинските репресии. В средата на 30-те години са арестувани и избити около 25 хиляди български интелигенти в Таврия - учители, инженери, свещеници, агрономи, студенти. Този процес не можа да спре и присъствието на българските политемигранти от Септемврийското въстание през 1923 г. Те са тук разквартирувани по предложение на първия президент на съветска Украйна - българина Кръстю Раковски, за да подкрепят запазването на българщината в Украйна. Съдбата на повечето от тях също бе трагична. А в градчето Преслав, на брега на Азовско море, имаше изграден български учителски и селскостопански техникум, в Одеса беше изграден българският театър и се издаваха много български вестници.
През Втората световна война Украйна е окупирана от немците и за българите там се появява лъч на надеждата. Ползвайки съюзническите отношения на България и Германия, под покровителството на българския цар Борис III през 1943 г. неколкостотин таврийски българи, организирани от група местни интелигенти начело с д-р Иван Хаджийски, издействат разрешение от окупационните власти за преселване в България. С български кораб от Одеса до Галац, после с влак пристигат в Русе, където ги посрещат българските власти, заели се с тяхното устройване. Но след 9 септември 1944 г. под натиска на Москва и под претекст, че са интернирани насилствено в България съветски граждани, те биват върнати обратно. Следите на повечето от тях се губят в Сибир... По същото време кримската част от таврическите българи заедно с други малцинствени групи в Крим са натоварени на вагони за една нощ и изселени в степите на съветска Средна Азия.
- Удовлетворява ли ви политиката на България по отношение на българите от "близката чужбина"?
- Как да ме удовлетворява нещо, което го няма? Това, че не мога да се завърна в България, както това направиха моите познати и земляци - гърци, завърнали се в Гърция. Или колегите ми - евреи от Москва и Запорожие, преселили се в Израел? Това ли да ме удовлетворява? Зад гърба на гърците и еверите стоят държавите им, с тяхната цялостна национална политика. А къде е нашата държава? Тя няма никакво отношение към нас. Е, вярно, даде ни възможност на база българския ни произход да пристигнем в родината и да си извадим с голям зор български паспорти, и толкова. А ние искаме да живеем тук, да създаваме поколения. Но за това държавата трябва да ни помогне, да ни даде тласък, както това се прави в момента в Гърция и Унгария за понтийските гърци и трансилванските и словашки унгарци. Още повече че помагайки на нас, държавата ще решава по този начин един по-важен проблем - оцеляването на българската нация въобще. Защото тя се топи.
И ние се топим в чужбина.