През юни баща ми Дянко Марков заедно с Георги Чунчуков от Добрич и Филип Пителов от Асоциацията на българите по света бе поканен да присъства на откриване на паметна плоча на Мишо Хаджийски в село Инзовка, Украйна. Тогава доста се притесних, разбира се, заради обстановката в Украйна и напредналата възраст на баща си (едва се намери кой да го застрахова за пътуването, защото за повечето застрахователни дружества хората на тази възраст просто не съществуват). Покрай събитието научих повече за таврийските българи, които дотогава ми бяха известни само по име.
Когато ние, българите, говорим за Таврия, обикновено имаме предвид областта на северозапад от Азовско море, където през първата половина на ХІХ в. се заселват множество българи. Те запазват своя език и обичаи, защото няма местни жители, които да им повлияят – до идването им тази област е пустеела. Заселването на българите се ръководи от генерал Иван Инзов. За да улесни култивирането на Таврия, той се погрижва колонистите да имат права на свободни хора, каквито руските селяни – по това време крепостни – са нямали.
Таврийските българи, общо взето, живеят добре до Октомврийската революция през 1917 г. След това репресивната машина на терора се стоварва и върху тях. Макар да са потомствени земеделци и със своя труд да са превърнали земята си в житница, те дават жертви при Гладомора, организиран от Сталин за смазване на недостатъчно покорната Украйна.
Паметник на жертвите на Гладомора край с. Тягинка (между Одеса и Таврия). Надписът на украински гласи: „Украйна, на твоите синове и дъщери, големи и малки, деца и възрастни, задушени от костеливата ръка на Гладомора от 1932-33…" Под този текст е поместен стих от Роберт Рождественски на руски: „Посредине планеты / в громе туч грозовых / смотрят мёртвые в небо, / веря в мудрость живых." (Насред тая планета / под гръм на бури проливни / мъртвите гледат небето / с вяра в мъдростта на живите).
Паметник в с. Коларовка (Таврия) на българите в Украйна – жертви на репресиите.
След като хитлеристка Германия напада Съветския съюз и окупира Украйна, на 20 април 1942 г. таврийски българи пишат до цар Борис ІІІ: „В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени. Нашите богати села са превърнати в пустини, нашите полета са потъпкани от ботуша на войника… Чухме, Царю, че Царството ти е съюзно с Велика Германия, дано Бог ти помага във всички твои дела, обаче за едно те молим: нека поне сега ни се облекчи положението, нека немците ни разрешат да си имаме във всяко българско село своя българска администрация, подчинена пряко на немците, но не на русите. Нека и полицията бъде наша, българска, и училищата да са български… Прати тук, в Таврия, един свой консул, който да ни защити от всякакви несгоди. А ний ще се радваме, ако още сега дадеш наредба всички нас шестдесет хиляди българи от Таврия да ни приемат в Царството Ти. Може би за нас там ще се намерят свободни земи да ги заселим. Не сме много, тук сме двадесет и осем села компактно по брега на Азовско море, между градовете Мелитопол и Бердянск. Готови сме да делим радостите и печалите на Царството ти, но да сме под твоя закрила. Ако не може изведнъж всички да се поселим, дай, Царю, път на част от нас, за година-две всички да сме в България. От пустиня бяхме превърнали Таврия в земен рай. Дай ни голи земи и ние ще ги заселим, защото открай време живеем с честен труд."
Писмото е подписано от 15 души. Най-важна обаче е ролята на този, чието име стои трето: младият писател Михаил (Мишо) Хаджийски. След като получава разрешение от българските власти, той през 1944 г. повежда близо 2000 свои сънародници към България. При крайно тежки условия бежанците си проправят път със собствени сили, понякога пресичайки с каруците си бойни полета. Когато пристигат, повечето от тях са заселени в Добруджа – самата тя неотдавна върната на България. Мишо Хаджийски се запознава със Савка Николаева, студентка от София, и двамата се женят в края на август.
Българското спасително убежище обаче се оказва твърде краткотрайно, защото през септември самата България е окупирана от съветски войски и поставена под властта на съветски марионетки. В края на месеца Мишо Хаджийски е арестуван и измъчван. Освободен е в средата на ноември поради застъпничеството на български леви общественици. На 7. декември обаче идват да го арестуват повторно и той се самоубива, едва навършил 28 години и женен само от 3 месеца. На следващата година (1945) таврийските българи, преселили се в България, са издирени по списък, натоварени на влакове и депортирани в пустините на Казахстан – предпочитаният от Сталин метод на геноцид, който безотказно унищожава голяма част от нежеланото население, без да оставя нежелани веществени доказателства като газови камери. Както отбелязват някои коментатори, две години след спасяването на евреите народът ни не успява да спаси таврийските българи.
Сега българска Таврия е разделена на две: източните й покрайнини са в зоната, завзета от проруските сепаратисти при поредния ход на Путин за заграбване на чужда земя, но по-голямата й част е в свободна Украйна, поне засега. Там е и Инзовка – родното село на Мишо Хаджийски, кръстено на благодетеля на таврийските българи ген. Инзов. Селското училище доскоро е безименно, но сега се нарича „Мишо Хаджийски". На 18. юни то получава името си при тържествена церемония, при която се открива и паметна плоча на Мишо Хаджийски на предната стена на сградата.
Нона Попова, кметица на Инзовка, чете решението за кръщаване на училището на Мишо Хаджийски.
Пред току-що откритата плоча.
Паметната плоча на Мишо Хаджийски с надпис на български и украински.
Георги Чунчуков и Дянко Марков (в средата) с таврийски българчета от група за народни танци.
Показаните снимки ми бяха пратени от Георги Чунчуков, чийто разказ много ми помогна при писането на този пост.
Вдовицата на Мишо Хаджийски – Савка Николаева, е още жива, но е прикована към легло и не може да присъства на церемониите в памет на съпруга й. След смъртта му тя не се омъжва повторно; сталинският терор, освен че отнема живота на Мишо, унищожава и нейния живот.
При срещите си с таврийските българи баща ми е бил впечатлен, че въпреки преживените страдания и многото невинни жертви те не мразят никого. Искат само да бъдат свободни, за да уреждат живота си по свой избор и да създават материални и духовни блага. Твърденията за силни проруски настроения сред тях, които бяхме чували, се оказали твърде преувеличени. Както и повечето други украинци, те гледат към Европа и се надяват страната им да бъде приета в Европейския съюз. Уви, „старите" европейци са твърде склонни да предават принципите, на които е основана европейската цивилизация, и да търсят само сигурност и материално благополучие, което естествено ги води към сътрудничество с главореза Путин. В дългосрочен план (и дори не толкова дългосрочен) това излага на опасност не само Украйна, а и самата Европа. Ето защо – по думите на баща ми – бъдещето на Европа зависи от оцеляването на самостоятелна Украйна.
Радвам се, че в същата година, в която жителите на Инзовка най-сетне успяха достойно да почетат своя съселянин Мишо Хаджийски, почит към него и водените от него таврийски българи се оказва и в България. И то именно в Добруджа, където бежанците са били приютени и са се надявали да намерят нов дом. Днес в Добрич пред сградата на общината ще бъде открита мемориална плоча „В памет на таврийските българи". Така всеки, който мине през центъра на Добрич, ще си припомня събитията от 1944-45 г., които не трябва да бъдат забравени.
