Родината депортира българи в СССР

Таврийските ни сънародници върнати на Сталин, за да ги прати в лагери

Таврийски българи на път обратно към неизвестната си съдба в СССР, 1945 г.

РУМЕН ЖЕРЕВ*

16.10.2015

Писмото молба на таврийските българи до цар Борис III, 1942 г.

Година преди депортацията см таврийските българи са първа грижа на държавата. Постановление на Министерския съвет задължава на всеки такъв, болен или беден, да се оказва закрила.

Българската църква в с. Преслав, Таврия, дн. Запорожка област, Украйна

Хиляда и петстотин българи от областта Таврия в днешна Украйна, дръзнали да се преселят в Североизточна България през 1942 - 1944 година, са натоварени в “конски вагони” и депортирани обратно в Съветския съюз като “изменници на родината” три години по-късно.

Но, първо, откъде са се взели тези хора в Украйна? От средата на XVIII век след всяка от поредицата руско-турски войни хиляди български семейства от Южна Добруджа и от Видинско потеглят на североизток към незаселените земи в областта Таврия до Азовско море. Керваните бежанци бягат от турския гнет

в търсене на своето щастие и препитание

През 1856 година Георги С. Раковски издава брошурата “Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите”, в която разобличава лицемерието на имперската външна политика: “Къде отивате вие, мили братя, видински българи! Знайте ли вие Русия каква е? Знайте ли какво робство и вечни мъки ви чакат тамо? Защо се не посъветувахте с ония българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне!” - така Патриарха на българската революция предупреждава сънародниците си да не се мамят и да не напускат плодородната българска земя, за да се заселват в пустеещите в Русия земи. Така или иначе, мнозина не се вслушват и по официални съветски данни в началото на 30-те години на XX в. българите, населяващи земите на Таврия, са над 100 000.

След началото на войната между Германия и СССР на 21 юни 1941 година все още слабата Червена армия отстъпва бързо територията на днешна Украйна, взривявайки в отстъплението си цели фабрики заедно с работниците в тях. В Таврия е избито голяма част от населението, предимно в българските села. Не бивало да се оставя работна ръка на немците... През май 1943 г. таврийски българи интелектуалци, начело с писателя Мишо Хаджийски, пишат писмо молба до цар Борис III. “Ваше Величество! С една надежда живеем сега, че ти няма да ни оставиш, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия и Македония,

а ги взе под закрила в царството си

Всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана”, пишат таврийските българи. Започва процесът по заселването на сънародниците ни от Украйна в Добруджа и Лудогорието. Таврийците получават същия статут като преселилите се от Северна Добруджа българи. Мишо Хаджийски повежда над 1500 оцелели семейства от Таврия до Добрич.

Но идва 9 септември 1944 г. и за броени седмици съдбата на тези хора се превръща в трагедия. Като съветски граждани са обявени за „изменници на родината” и по заповед лично на Сталин правителството на Отечествения фронт и БКП започва да ги издирва и депортира в СССР. Започва - доколкото това е било възможно в ония условия - съпротива. Укриват се у добри хора, сменят постоянно местонахождението си, подменят имена, изменят външността си, доказват по всевъзможни начини българския си корен. Всички усилия остават напразни. Таврийските българи от Добруджа са натоварени на жп „конски вагони” до Кюстенджа в Румъния, а после на шлепове. Част от тях са издавени в Черно море, други безследно изчезват в сибирските концлагери. Таврийците от Лудогорието пък са транспортирани до острови в Дунава, където са разстрелвани. Унищожени са около 2000 българи, оцеляват единици…

Йордан Боев е роден през 1932 г. и израсъл в село Добрево, Добричко, където са заселени и оземлени първите българи от Таврия. „През 1943 - 1945 г. бях малко момче, 10-12-годишен. Имах две по-големи сестри момичета, които другаруваха с момичета от Таврия, техни връстнички. Общи празници, общи хора, общи седенки и други. Те си бяха същински българи, имаха същите обичаи като нас. През пролетта на 1945 г. три камиона с червеноармейци в една късна нощ обсаждат селото и за час-два арестуват и насилствено събират всички таврийски българи и ги отвеждат в училището на с. Овчарово. От там са били изведени, но какво по-нататък е станало с тия хора, не зная. Много по-късно след тези събития имах възможност да се срещна с хора от моето родно село Чамурла в Северна Добруджа. Възрастни румънци си спомняха тогава за тия събития: „Когато дойдоха, болшевиките докараха много българи тук, направиха открит лагер. После с шлепове ги върнаха в СССР - Одеса.” Направило им впечатление на тия румънци, че шлеповете се товарят вечер с хора, тръгват за Одеса и сутринта пак са на кея, празни, дошли за нова пратка. „Издавили са ги, Йордане, в морето. Така всички си мислехме.”

Марин Атанасов е роден през 1920 г. в Добрич: „През пролетта на 1945 г. започна изселването на таврийските българи. А младостта си е младост. В средите на таврийските българки имаше крaсиви и умни момичета, които горещо желаеха да останат в България. Тук да се задомят, тук челяд да създадат и отгледат. Та нали България бе тяхна мечта. Имах приятелка сред таврийските момичета, Люба се зовеше. Умно и красиво момиче. Не є разрешиха съветските власти да остане в България. Трябваше да се разделим, но как? До вагоните никого не допускаха. А те, вагоните, претъпкани с хора и багаж. Олелия до възбог. От голямо разстояние с едва забележими знаци с махане на ръце бе нашата раздяла. А партидите от живи хора все идваха, конвоирани като престъпници и наблъсквани в конските вагони. Каква е била по-нататъшната съдба на тия хора, не зная. Зная само това, че бяха таксувани като изменници на родината, родоотстъпници и най-вероятно ги е последвала жестока съдба.”

*Авторът се позовава на книгата на

Атанас Марков

„Българи в Таврия и таврийци в България”.

Заравят ги в ров от паднал самолет

Атанас Марков

На „български Катин” оприличава една от случките покрай изселването на таврийските българи свидетелят на епохата Атанас Марков. „Тук, във Воденската гора, между селата Воден и Острово, Разградско, отстоящи на 5 ­ 6 километра едно от друго по време на бомбардировките над Плоещ, пада самолет. Оттогава изровена остава огромна яма. През 1945 г. по време на насилственото депортиране на таврийските българи тук са били докарани 40 човека, конвоирани от органите на ЧК. После са разстреляни и заровени в ямата от същата военна милиция на Червената армия. Децата и жените са ги изпратили в СССР.”