Суббота, 13.08.2022, 01:00
 СДРУЖЕНИЕ
 
   
САЙТ НА БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО 
                                     ПРИМОРСКИ РАЙОН  
ЗАПОРОЖСКА  ОБЛАСТ                                                                                                                                 

                                               

Block title

Меню сайта

Наш опрос
Оцените мой сайт
Всего ответов: 1

Статистика

Онлайн всего: 1
Гостей: 1
Пользователей: 0


Главная » 2017 » Апрель » 29 » Леонид Паскалов. Таврийски истории. Приморск, 2016
20:45
Леонид Паскалов. Таврийски истории. Приморск, 2016

ОТ ПРЕДГОВОРА КЪМ КНИГАТА „ТАВРИЙСКИ ИСТОРИИ”:

ЗА ТАВРИЯ И ЗА ЕДИН БЪЛГАРИН ОТ ТАВРИЯ

... Никога не съм предполагала,че ще имам честта и удоволствието да прочета такива потресаващи истории, излезли изпод перото на Леонид Паскалов и запечатали вълнуващата история на българите от Таврия. Те са писани през един немалък период от време и доста неща са се изменили. Нали обаче има и следващи поколения!.. Главно за тях и заради тях Леонид Савелиевич е положил този невероятен труд. Без памет за миналото един народ няма и бъдеще! Надявам се всички, в чиито ръце попадне тази книжка, да отворят ума и сърцето си, душата си, за да разберат какви трудолюбиви и издържливи, умни и талантливи, какви героични българи е имало в Приазовието, в Крим и къде ли не, които далеко от свидните родни земи не са посрамили името българско. Аз четох и плаках понякога, но се и радвах, защото добавих в живота си още една свидна частичка от българския пъзел. Искрено вярвам, че няма да остана сама в тези чувства!

Росица Николова

 

 

ЗА ВРЕМЕТО, ИСТОРИЧЕСКАТА ПАМЕТ И ЗА ТРЪНЛИВИЯ

ПЪТ НА ТАВРИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

...По време на третата руско-турска война 1806-1812 г. около 24 хиляди души от североизточните български земи се преселили в Бесарабия, управлявана тогава от молдовска администрация начело с руския генерал Михаил Кутузов.Тези земи се нуждаели от стопанско усвояване. Кутузов участвал в извършването на преселването и обещавал на бежанците българска администрация и редица икономически привилегии. А в четвъртата поредна война между Русия и Турция през 1829-1830 г. всъщност България се освобождава. Но с намесата на някои европейски държави, наричани в миналото “Велики сили”, и според техните интереси се подписва Одринският мир на 5 септември 1830 година. В тоя мирен договор чл.11 гласи: „Дава се право на българите, участвали във войната, да се изселят извън пределите на Турция в срок от 18 месеца...”

И започва поредното голямото преселение в Бесарабия От онези времена се е запазила една народна песен. (Записала я от свещеника Павел Атанасов от село Паскалево, Добричко, българската фолклористка Елена Огнянова).

...Сега на чужда земя,

далечна – непозната,

без дом, без род отиваме,

свободни да живееме

и майката България

с сърцето ще носиме;

за нея ще живееме,

от жал за нея ще умрем.

В резултат на преселването общият брой на колонистите е към 60 хиляди души. Но едвам те в новите руски земи си изградили къщи и издигнали църкви, западната част на Бесарабия, според резултатите на Кримската война 1853-1856 г. и Парижкия мирен договор от 18/30 март 1856 г., преминала към Молдовското княжество. При новата власт българите били лишени от правата и привилегиите, дадени им от руското правителство – освобождаване от воинска повинност и данъци. А опитванията на властта да румънизира преселниците извикали масови протести и кръвопролития. Това, а също и недостигът на земя в пренаселената Бесарабия, станало причина през 1861-1862 година значителна част от тях да се преселят в Таврия, на земите на някогашната GREAT BULGARIA (Велика Булгария), както я наричали през VII век византийците. Синът на владетеля на Велика България хан Кубрат - хан Аспарух, чийто държава се простирала от Балканите до Днепър, в началото на VII-и век загинал в битка с хазарите. Според редица украински и български учени той е погребан, където е разположен днешният град Запорожие, и затова е твърде значимо място за таврийските българи.

Пътят на първите преселници от Бесарабия бил труден. След време таврийският писател Мишо Хаджийски в книгата си «Българи в Таврия, 1944» ще разкаже как българите поели пътя към далечното Приазовие. Тайни руски агенти упътвали бежанците през молдовската граница, които по глухите друмища тръгнали към приграничната Камчия. Когато я преминали, там ги чакали казаците. «Отпреде казашките конници посочвали им пътя и закриляли ги от разбойници. – разказва Хаджийски. - Тревата била толкова голяма, че скривала кервана, разтеглил се на километри. На Гергьовден стигнали Днепър, разположили се на бивак и решили заедно с другите села да направят в чест на празника общ курбан… В същия ден от Екатеринослав пристигнал конник - казак с царски указ за бежанците. Цар Александър им давал големи привилегии. Освобождавал ги за десет години от данък и за двадесет и пет години от войниклък. Царят им определял земя за заселване – брега на Азовското море, между ногайския аул Бердянка на река Берда и на Запад до селището Кизияр, където е сегашният Мелитопол. От казната белият цар подарявал на всеки българин по 15 златни рубли и пет пуда (80 кг.) жито за семе. И най-главното – на всяко венчило се дава по 50 десетини (500 декара) земя. Три дни по случай царския указ бежанците яли и пили. И за да получат повече земя се досетили да изпоженят младежта». Хаджийски споменава разказа на дядо Иван Калесник от Инзовка, който през 30-те години още бил жив и помнил преселването. «Венчали ден и нощ без почивка, докато свещениците не прегракнали да пеят «Венчаются раба Божия». Венчавали и тринайсетгодишни хлапета за вдовици…»

Когато стигнали до селището Кизияр, «всеки получил парите и житото, а казаците се върнали назад. На другия ден отслужили молебен в кизиярската църква и минали реката. Тук била същата степ, където виреел висок буренак. Държавният друм до Бердянка едвам се познавал по отъпканата трева. До морето, където сега е Ботево, бежанците спрели и стояли цял месец, докато избрани от всяко село хора определят мястото за заселване». И през 1861 -1862 г. в Северното Приазовие възникнаха 29 български колонии, а също и няколко села, населени с гагаузи, албанци, молдовци и потомци на запорожките казаци. Хаджийски ни разказва, как усвоявали дивите вълчи степи. «За да се изчисти степта, подпалили тревата, както правили преди в Бесарабия. Опожарили цялата степ и с това унищожили много вълци и змии. И нощем при воя на вълците бежанците разпознавали къде са се настанили селата. Първите руски зими били жестоки, а бежанците ги посрещали в колибите, опушени с тръстика, с котлон посредата. Край огнището старите разказвали за незабравимия роден край, родния Балкан, където върлували юнаци-хайдути. Свирел кавалът, а тъжен момински глас отпявал му. Бежанците проклинали съдбата си:

Да се провалят болградци…

че тий ми света пръсная,

света ми Българията,

майка с деца разделия,

в Таврия ни пратия…

Сичките кълнат, проклинат,

най-много кълнат Еманди:

да се провалиш, Еманди,

душата ти място да няма,

ни в рая, нито в джендема,

майка от деца отдели,

братя със сестри раздели.”

Така се започнала историята на българите в Таврия. В продължение почти на двеста години новите им поколения живеят сред украинци, руснаци, немци и други народи, с които до известна степен са се сродили, но са запазили езика и културата си и най-важно, привързаността си към Майка-България.

Историите на моите герои, публикувани на страниците на вестника за българите в Украйна – „Роден край“, показват националното им самосъзнание, живота им от робското турското време до началото на ХХI век. Мнозина от разказвачите вече ги няма, но при всяко ново прочитане на повествованията им, те оживяват в нас и ние пътуваме с тях из времето и пространството…

От пармак на пармак се върти колелото на времето, сменяйки старото със сегашното и прокарвайки път към бъдещето, където всичко пак ще се повтори на ново ниво. И така ще продължи безкрайната пътека-нишка, за която ние се държим и която наричаме «история».

Надявам се, че тази книга-изповед на таврийските българи, които са едно малко клонче от многовековното разклонено дърво на българския народ, макар в някаква си степен ще послужи за запазването на историческата ни памет и националното ни оцеляване.

 

Леонид Ласкалов

АТАНАС ВЪРБАНСКИ БЛАГОСЛОВИЛ

ПОЯВЯВАНЕТО Й НА СВЕТА

 

Искам да започна разказа си за Елена Матева от село Преслав, Приморско, за трудната й съдба, за баща й Петър Матев, който бил репресиран и разстрелян през 1936 г., от спомена за Атанас Върбански - техен роднина, известен като един от първите събиратели на български фолклор в Таврия. На него, освен родителите, дължи Елена Матева раждането си:

- Майка ми е втора жена на баща ми. Първата му жена е била Фетка (Елизавета) - дъщеря на Атанас Върбански. Тя била храненичка - взели я да я гледат, тъй като нямали свои деца. Но тя рано умряла и оставила две сирачета: Толю на пет и Мишо на три години. И тъстът на тати, Танас Върбански, рекъл му:“ Жени се!” И той се оженил за майка ми, а мама също е била от Върбанята - племенница на Върбански.

По време на Гражданската война, когато навлязоха белогвардейците в Преслав, Върбански се криел от тях в дерето, в камъша, тъй като вероятно бил комунист. Простудил се и наскоро умрял. Така че къщата му остана на баща ми. В тази къща аз се родих и израснах.

А баща ми е от Бановка. Когато бил още малък, на 14 години, взели го в магазина да се учи да търгува. И така той остана да работи продавач, докато не бе репресиран.

 

 

Атанас Върбански със съпругата си Стефания (снимка от книгата на Николай Державин

“Болгарские колонии в России”, София, 1914 г.,)

 

 

 

Баба Елена извади от кутийката си сгъната на четири хартия:

- Ето решението, че е реабилитиран, - каза тя (цитирам го в превод на български – бел. на авт.). “Петър Степанович Матев, роден през 1892 г. в с. Бановка, Бердянски район, Днепропетровска област, днес Приморски район Запорожка област, живял в село Преслав, член на колхоза “Коминтерн”, бил арестуван на 27. 02. 1936 г. от Коларовския НКВД в подозрение за причастност към контрареволюционна дейност и по постановление на УНКВД на УССР на Днепропетровската област от 14.10.1938 г. е Петър Матев осъден на разстрел, който е приведен в изпълнение на 09.11.1938 г. в Днепропетровск. По решението на военния трибунал на Одеския военен окръг от 07.05.1967 г. П. С. Матев е реабилитиран заради отсъствие на състав на престъплението. За съжаление, мястото на погребението му не е възможно да се установи”.

- Помните ли каква беше причината за ареста и как стана това?

- Никаква причина нямаше. Нощем в два часа почукаха на прозореца. Мама тъкмо месеше тестото, готвеше се хляб да пече.

- Кто там? - попита на руски тя.

- Ано, Петър дома ли е? - обади се съседът ни.

- Дома.

- Кажи му да дойде на събрание в бригадата.

- Слушай, Петьо, - обърна се тя към татко, на какво събрание те викат в два часа нощем? - и продължи да меси хляба.

А тате мълчи и не става.

След време пак в стъклото: чук-чук.

-Кто там? - обади се мама.

- Защо не отваряш? - вика съседът.

- Как да отварям? Защо?

- Отваряй! - и блъсна вратата.

Тя отвори. И веднага влязоха хора във военна униформа на НКВД. А мама даже тогава, в онова време, не помисли, че могат да вземат мъжа й, тъй като е бил от бедняците. А първо помислила за себе си, защото е била кулачка, от разкулачено семейство. Върбанята всичките били разкулачени.

  • Матев Петр Степанович здесь живет? попитаха те – Вставайте! Вы арестованы!

Татко ми стана, а ние, децата, всичките лежим изплашени. Почнаха да търсят. Вдигнаха ни, преобърнаха постелята, книгите пръснаха из стаята. Толю вече учеше в Педагогическия техникум. Намериха само много облигации и ги взеха всичките.

Крясък, писък, плач... Аз само успях да мушна на баща ми молив и хартийка, за да ни пише от затвора писмо. А мама ни облича:

-Хайде да излезем да изпратим баща ни. А на татко вика:

-Петьо, защо обличаш тези стари дрехи? Облечи се във всичко ново. - А навън беше студено - февруари месец. - Вземи костюма, палтото, обувките.

Мама събра продукти за татко и ние през нощта отидохме в клуба, където събираха арестуваните. Там беше препълнено с хора. Взеха му връзките от обувките, тъсмата и ги дадоха на мама заедно с молива и хартията. Изведоха баща ми заедно с другите, за да ги натоварят в “Черния гарван”, а ние стояхме отстрани и с нищо не можехме да му помогнем.

През тази нощ в Преслав бяха арестувани над 80 души, в това число и директорет на училището със съпругата му, като оставиха двете им малки деца сами вкъщи. Един мъж, който беше взет с татко, след време го освободиха. И ние с мама нощем, да не ни види никой, отидохме при него да разпитаме, какво знае за баща ни. А той ни вика:

- Не знам как ме пуснаха, но страх ме е да попадна пак там.

А мама го успокои, че никой не ни е видял.

- Едва ли ще остане жив – каза той. - Когато се върна от разпита, го попитах,: “Как си, Петре?” «Мълчи и не питай» - отговори той. А когато му премина малко, разказа, че следователят извикал един непознат човек и го попитал:

- Знаеш ли този човек?

- Не го знам - отговорил му Матев.

- Как не ме познаваш? Нали ние с теб се срещахме и ти ми каза, че съветската власт е лоша и че ти си против нея? - възразил непознатият. И след това взели да го карат да подпише признанието си. Биели го, затискали пръстите му във вратата, затваряли го в неголяма циментирана камера, където водата капела на главата му… И тате казал: «Разбрах, че няма да има спасение и подписах»

- А какво стана с вас?

- Започнаха се преследвания. Толю го изключиха от техникума, а Мишо от училището. Всички се пръснахме. Сестра ми - от първия баща, я взе леля й в Лозоватка, а пък аз - учих тогава в 1 клас, останах с майка си. Къщата ни взеха и отидохме на квартира. По време на войната, когато дойдоха немците, ни върнаха къщата. След малко, когато отново дойдоха нашите, пак ни изгониха и изпратиха в Запорожие на възстановителни работи. Градът беше разрушен, особено заводите. Настаниха ни в барака, която през зимата не се отопляваше. Тогава аз бях на 16 години. И мама каза: “Няма да ни бъде. Колко можем да се мотаем, да ни гонят? Хайде да отидем в Грузия.“ А ние имахме там роднини, също разкулачени. Седнахме във влака и пристигнахме в град Чаква. Устроихме се на работа в опаковъчния завод. Селяните събираха лимони, портокали, мандарини, а ние ги пакетирахме и товарехме във вагони, които се изпращаха на север. Преди нас там работи вуйчо Иван Върбанский, който също е бил разкулачен. Той избягал в Грузия от Вологда, но някой си го предал и те пак го арестували и го изпратили в Магадан - това било още преди войната. Той по чудо остана жив. И когато се върнахме в Приморск, ние три дни и три нощи го слушахме какво е преживял, как добивал там злато в мините под земята. Той каза на мама:

- Ано, ти не чакай Петър да се върне (ние тогава не знаехме, че той още през 1938 г. е бил разстрелян, а все се надявахме, че е жив). Лежиш в килията, а от двете страни до тебе умрели, а ти сред тях - жив. И всяка нощ извикват някой и го убиват.

Но вуйчо бил много хитър човек и не знам как, но му се удаде да оцелее. Той там и в снега можеше да спи. А когато си дойде от Магадан, беше под наблюдение. Изгори ли някъде нещо, викат го в милицията. Той даже казваше по едно време: “Защо се върнах? По-добре да съм останал там!”.

- А защо вие се върнахте от Грузия?

- Мама дъщерята си остави тук и все я теглеше към родината. Тя все викаше: “Искам да умра там.”

Дойдохме си през 1958 година. Отначало се настанихме при сестра ми Валя, в Лозоватка, а после, когато се устроих в хранителния комбинат в Ногайск, дадоха ми квартира. Сега живея с внучката си Лилия и правнука Денис. На тях ще оставя апартамента си.

Баба Елена скри хартията с решението за реабилитацията на баща й и отвори семейния албум със снимките на баща й, Петър Степанович Матев, майка й, Анна Павловна Върбанска-Матева, своите снимки, когато е била млада и красива и е живеела в Грузия, снимките на децата, внуците и правнука си Денис.

Въпреки всичките несгоди, в семейството на Матеви се е съхранил българският език и българската култура, в служба на която е посветил живота си прадядо им Атанас Върбански, народният учител от с. Преслав.

28.10.2000

 

 

Просмотров: 346 | Добавил: ksd | Рейтинг: 0.0/0
Всего комментариев: 0
avatar
Block title

Вход на сайт

Поиск

Календарь
Праздники Болгарии

Block title
Святковий календар. Спілкуємося українською мовою

Архив записей

Друзья сайта
  • Приморский лицей
  • "Роден край"
  • Запорожское болгарское общество
  • Сайт Димова К.С.
  • Радоловка


  • 4365765896Logo

    с:    на: 
     
    Система - онлайн переводчик текста



                                                   
                                                     
     

    Copyright MyCorp © 2022uCoz